Грозното патенце (есе)

Грозното патенце (есе)

Всички сме чели или чували историята за Грозното патенце, художествената перифраза на това да си по-различен в свят на еднакви. Накратко - Андерсен ни разказва за едно сиво и грозно патенце, родило се сред своите красиви златни събратя и отхвърляно от тях.

В днешни времена непрекъснато сме свидетели на Андерсеновата история в по-осъвременен и човешки вариант. Колкото и да не ни се иска да е така, именно по дрехите посрещат, дали ще те изпратят по ума - вече не е чак толкова сигурно. Обвивката е на първо място в модерното общество. А, като се замислите, дали е възможно и да е по-другояче? Та нали именно обвивката дава първоначалното впечатление... Когато отидем в библиотеката, ние ще предпочетем тази книга, която има по-запазена и по-красива корица, или пък тази с по-едър шрифт. На всекиму според предпочитанията и пак няма начин да си любим на всички. Малко са хората, които ще прочетат резюмето и едва тогава ще си правят изводи. Още по-незначителна част пък онези, които въпреки всичко ще вземат и ще прочетат книгата, пък тогава ще я критикуват.

Да си различен в свят, където всеки гледа да върви след стадото, че току-виж бил отлъчен, не е лесна работа, особено когато си различен не по свой избор. От друга страна, да има нещо уникално в теб, което другите нямат, още по-малко пък разбират, е един от най-големите дарове, който човек може да получи. Така е и в историята за Грозното патенце. Сивото оскубано пиле с времето се превръща в най-красивия бял лебед. Кой да предположи, че зад беззащитното птиче се крие толкова изящност? Златистите му братчета, които ще се превърнат в шарени патици в двора на стопанина си, дори не могат да си мечтаят за белотата, красотата и свободата на този, когото някога така жестоко са изпъдили.

С приказката си Ханс Кристиан Андерсен иска да ни каже, че истината се крие дълбоко под обвивката и тя някой ден излиза наяве. Това, че си различен от другите, не е причина да тъжиш, а да се радваш, защото когато някой ден твоя талант и твоята красота излязат наяве, тогава останалите ще могат единствено да се възхищават.

Под репеите в градината на стар чифлик се излюпили патенца. Всички били малки, жълтички и пухкави, освен последното. То било толкова едро, грозно и различно от останалите, че отначало майка му го помислила за пиле. Но като видяла колко умело плува, се успокоила и го заобичала.

Обаче другите обитатели на птичия двор постоянно се подигравали на неговата грозота. Нещо повече - кокошките, гъските, пуйките, дори собствените му братя и сестри го кълвели, скубели и блъскали. Накрая патенцето не издържало и прехвръкнало стобора. Бягало, бягало и стигнало до голямо блато. То още не било отдъхнало от дългия бяг, когато от всички страни се разнесли гърмежи и кучешки лай. Грозното патенце уплашено се мушнало в тръстиката и оттам с ужас наблюдавало как неговите родственици - дивите патици - падали една след друга, пронизани от куршуми.

Клетото мъниче прекарало сред тръстиките целия ден и цялата нощ. На сутринта завалял сняг, разразила се страшна буря. Премръзнало и гладно, патенцето напуснало блатото и отново тръгнало на път. Най-после се добрало до къщичката на една бедна старица, която се смилила над него и го приютила на топло. Старата жена недовиждала и го помислила за патица. Хранела го усърдно и все се надявала, че то ще и снесе яйце.

Освен стопанката, в къщичката живеели един котарак, който умеел да мърка, да извива гръб и дори да изпуска искри, когато му погалят козината, и една късокрака кокошчица. Двамата се мислели за много умни и красиви. Те непрекъснато се подигравали на малкото патенце и едн ден то не издържало и напуснало дома на старицата. Но патилата му не свършили дотук. Като минавало през селото, децата го гонели със смях и крясъци, котките, наежени, фучали, а кучетата го преследвали с лай.

Най-накрая клетото патенце стигнало до едно езерце и се сгушило с разтуптяно сърце сред крайбрежните храсти. Внезапно изпод зелените им вейки се показали три великолепни бели лебеда. Те забелязали патенцето и заплували към него. "Сигурно ще ме убият, защото им загрозявам езерцето" - помислило си клетото създание и смирено навело глава към водата. Но какво видяло в прозрачната езерна повърхност? Не някаква сива и грозна птица, а бял и строен лебед.

В този момент до брега дотичали две деца.

- Вижте, дошъл е нов лебед! - завикали те. - Той е най-красивият от всички!

Х.К.Андерсен

Начало на формуляра

Край на формуляра

Начало на формуляра

Край на формуляра

трансформиращ преразказ на грозното патенце от името на патенцето

Излюпих се под репеите в градината на стар чифлик.Всички патенца бяха малки ,жълтички и пухкави освен мен.Бях толкова едро, грозно и различно от останалите, че отначало майка ми ме помисли за пиле. Но като видя колко умело плувам, се успокои и ме заобича.
Обаче другите обитатели на птичия двор постоянно се подиграваха на моята грозота. Нещо повече - кокошките, гъските, пуйките, дори собствените ми братя и сестри ме кълвяха, скубеха и блъскаха. Накрая  не издържах и прехвръкнах стобора. Бягах, бягах и стигнах до голямо блато.  Още не бях отдъхнал от дългия бяг, когато от всички страни се разнесоха гърмежи и кучешки лай.  Уплашен се мушнах в тръстиката и оттам с ужас наблюдавах как моите родственици - дивите патици - падаха една след друга, пронизани от куршуми.
 Прекарах сред тръстиките целия ден и цялата нощ. На сутринта заваля сняг, разрази се страшна буря. Премръзнал и гладен, напуснах блатото и отново тръгнах на път. Най-после се добрах до къщичката на една бедна старица, която се смили над мен и ме приюти на топло. Старата жена недовиждаше и ме помисли за патица. Хранеше ме усърдно и все се надяваше, че  ще и снеса яйце.
Освен стопанката, в къщичката живееше един котарак, който умееше да мърка, да извива гръб и дори да изпуска искри, когато му погалят козината, и една късокрака кокошчица. Двамата се мислеха за много умни и красиви. Те непрекъснато ми се подиграваха  и един ден  не издържах и напуснах дома на старицата. Но патилата ми не свършиха дотук. Като минавах през селото, децата ме гонеха със смях и крясъци, котките, наежени, фучаха, а кучетата ме преследваха с лай.
Най-накрая стигнах до едно езерце и се сгуших с разтуптяно сърце сред крайбрежните храсти. Внезапно изпод зелените им вейки се показаха три великолепни бели лебеда. Те ме забелязаха  и заплуваха към мен. "Сигурно ще ме убият, защото им загрозявам езерцето" - помислих си и смирено наведох глава към водата. Но какво видях в прозрачната езерна повърхност? Не някаква сива и грозна птица, а бял и строен лебед.
В този момент до брега дотичаха две деца.
- Вижте, дошъл е нов лебед! - завикаха те. - Той е най-красивият от всички!

Трансформиращ преразказ от името на Лазо

Падна чудна лятна нощ.  Над безкрайното тракийско поле беше топло и тихо. Чуваха се само приказките на   Благолажа. Той не спираше да говори.   В ливадите пламна огън и в светлината на пламъка се видяха петима селяни. Аз поддържах огъня,  а другите бяха налягали край него. 

Благолажът отново започна да говори. Разказа за  приказката за царска дъщеря.  Косачите ме подканиха да не се бавя, а да тръгвам, защото  вкъщи  ме чака моята млада невеста. Всички се чудят, че не бързам да се връщам. Някои ме набеждават, че сърцето ми е  мъртво, щом  съм оставил Пенка сама. 

Започват по-сериозни подмятания. Благолажа ми  изпя песента за невярната Стоянова булка. Аз потънах в размисъл. Не ми харесваше  да ми се подиграват така тези мъже.

Започнаха да ме измъчват съмнения. Не исках да си представям какво може да се случи, ако Пенка ме замени с друг мъж. Не дочаках сутринта, а бързо се втурнах да видя любимата си жена. Бързо се реших и закрачих към Пенка. 

 Вероятно косачите на сутринта пак са ме одумвали, но аз вече бях далече, далече.

  ---------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Падна чудна лятна,свежа и прохладна нощ.Тракийското поле потъна в мрак.Мир и ведрина повя от звездното небе,а Марица тихо плискаше водите си в тъмните и обрасли с върби брегове.От ливадите се чу мъжки глас,който викаше Андрей.Светна огън и в слабата светлина от нега се показахме ние-петима селяни от едно село от загорският край дошли да търсят работа в Тракия.
Аз съм Лазо и бях сух и слабичък момък,приклекнал близо до огъня.Най-старият от нас бе петдесетгодишен мъж,които бе подпрял глава върху ръката си и пушеше замечтано.
Срещу него лежеше Благолажа,които не спря да шава,защото се опитваше да скрие краката си под късия ямурлук.Тупнах съчки в огъня и си легнах.Попитах Благолажа защо така изведнъж замълча,а той погали мъничето и започна отново да разказва приказката за една царска дъщеря,която била толкова хубава и с толкова дълга коса,че всеки който я погледнел,умирал от любов по нея.
Аз въздъхнах и казах,че Благолажа лъже.Той ме погледна в очите и ми рече,че това е просто приказка и че истината не ми трябва.Попитах го за какво ми са тези чудновати работи,а той ми отвърна че те колкото са чудновати,толкова и хубави.Затова имало приказки и песни,които да ни измъкват от истината,и продължи да разказва приказката,как царската дъщеря се женила три пъти и тримата умирали задушени от косата й още първата нощ.Последните думи Благолажа произнесе със стиснати зъби.Ударих с юмрук земята и настоях да продължи да разказва,и рекох че и аз бих приел такава смърт.
Един от косачите ми каза, че и да види няма да повярва, защото моята Пенка имала златни коси, а аз съм бил още жив. Отвърнах, че Пенка е друга работа. А Стамо ми рече, че сърцето ми било мъртво, понеже нямало и месец откакто сме се оженили, а пък аз съм я бил изоставил. Гласът му бе тежък и грапав, а погледа-суров.
Отвърнах, че това си е моя работа. Настъпи мълчание. Тишината стана зловеща. Въздъхнах дълбоко. Тогаз Благолажа  ми рече, че има за какво да въздишам, че млада булка съм оставили да не се чудя че излизали неверни момите изоставени от момъците си. Стамо отново се обади и каза, че за Пенка това е много лесно, защото си имала стари любовници. Погледнах плахо в тъмнината и думите на Стамо ме удариха право в сърцето. Огънят угасна и дружината замълча.
Благолажа ме попита дали съм чувал песента за неверната булка Стояница,и дали искам да ми я изпее. Казах му,че ми е все едно и тогава той нададе гъст и треплив глас и запя тъжната песен. Изведнъж Благолажа спря да пее и ме попита дали ми харесва.Не му отговорих.
Лежах и мислех. Подигравките на другите ми се забиха като игли в сърцето. Подкачките им ми се сториха възможни. Пенка наистина ме обича, но невиждани очи се забравят. Всички заспаха, само аз не можах. Въображението ми започна да рисува картини. Стреснах се и станах. Помислих си какво правя аз тук. Нощта мълчеше, а щурците пееха-Пенка, Пенка.
Рано сутринта, когато косачите станаха, видяха че ме няма.

Съчинение разсъждение върху V глава от повестта "Немили-недраги"

Нощта е влажна и мрачна и amp;nbsp;...
Само едно малко прозорче свети още. Това прозорче е равно със земята и открива съществуването на една кръчма. Ако някой се приближи до ниската врата ще разбере благодарение на една боядисана дъска, че това е Народна кръчма на Знаменосецът.
Но любопитни са и лавките на тютюнджиите българи. На една стена е изрисуван един турчин с чалма на главата и лула в ръка. Но под коленете на турчина са издраскани думите „Долу тираните!“. На друга лавка с подобно изображение, окото на турчина е изчовъркано. Друг тютюнджия пък е поръчал да изрисуват и един хъш с гола сабя до турчина. Съдържателите на тези лавки са „народни“. Всеки такъв „народен“ тютюнджия дава на вяра тютюн на съотечествениците си, дори и да не му се изплатят. Един дрипав хъш подвиква на тютюнджията да му даде още 25 грама тютюн.
Но да се върнем към кръчмата. Тя е една дълбока изба, в която се слиза по една стръмна и извита стълба. Една полуразбита лампа виси на тавана и осветява вътрешността.
Един топъл и задушлив въздух, сгъстен от дима на лампата и цигарите и от киселите изпарения на питиетата пълни това подземие. На едната стена, върху една полица са наредени чашите и съдовете. На другата стена са налепени няколко картини: Боевете на Хаджи-Димитровата чета при Караисен и Върбовка, и клетвата която тази чета прави на дунавския бряг. Интересна е и още една картина, изрисувана с ръка, залепена под горните три. На лявата ѝ страна е изобразено нещо като село, от което излизат селяни. Пред тези селяни върви един турчин с голяма чалма, с блюдо в ръцете, на което има пита хляб. Срещу тази група се задава група от въоражени хъшове с бели хъшовски дрехи, с цървули и калпаци с малки левчета. В средата се издига един великан, който държи червено знаме с думите „Свобода или смърт!“. Отдолу се разказва съдържанието на картината, посрещането на хъшовете от един турчин в едно село. Този разказ свършва с думите „Да живее храбрият Странджа – знаменосец!“
Една дружина от шестима души седи на одърчето в дъното на избата. Те са всичките хъшове. Най-старият от тях, който е сух, жълт, с дълга черна брада, се е изтегнал до стената. Той слуша внимателно какво разказва един от събеседниците му, като се съгласява с него или го поправя. Той кашля силно и се задавя. После пак слуша.
Онзи, който разказва, е висок мъж с дребно и надупчено от шарката лице, с дълги и сиви мустаци, с лукави, дръзки очи. Той носи извехтяло палто без копчета и го наричат с громкото име Македонски. Никой не знае нищо за него, само че е бил водач на чета в Македония. Може би заради този слух той упражнева осезателно влияние върху другарите си.
До него седи един момък на възраст до 30 години, който наричат Хаджият. Той има сухо, жълтеникаво лице с остра брада без косми. По лицето му се виждат признаци на уморяване, отслабване и преждевременно състаряване. Той задрямва, като се сепва когато старият прекъсва Македонски.
До Хаджият седи друг млад човек с черно и състарено лице, бръснато. Той гледа много внимателно в Македонски, като машинално прави движение с ръката от устата към гърдите, все едно глади невидима брада. Той е бил поп и е участвал в четата на Филип Тотю. Сега е хъш. Наричат го Попчето.
Не с по-малко любопитство слуша и най-младият от всички. Той зяпа в устата на разказвача и лови жадно всяка дума. Когато се обади и старият, обръща вниманието си към него. Момъкът гледа жълтото лице на стария хъш, гледа как се свива набърченото му от рани и трудове чѐло. Това двайсетгодишно момче има всички черти на невинноста и ентусиазма. Син на един богат свищовски търговец, той е избягал тайно от магазията на баща си и е пристигнал с парахода тази вечер. Той сам не знае защо. Оставил е я е, защото му е омръзнало това тихо, сигурно и егоистично съществуване, еднообразие. Той иска да вкуси от сладостта на неизвестното и новото. Като прибавим и това, че вече е написал и напечатал цяла патриотическа поема, ще разберем защо е забравил да вземе и пари за разноски.

Съчинение разсъждение на "На Прощаване" на тема: Пътят е страшен, но славен

Пътят е страшен, но славен”, Христо Ботев пише тези славни думи в прощалното си писмо към своята майка.

Пътища много… Но само един е пътят на славата! Един дълъг път изпълнен с голяма борба. И само най-силните и борбени хора стигат до върха на славата. По пътя няма място за страхливци, няма място за такива, които се отказват пред най-малката трудност, за такива, които не искат да се борят за себе си и за народа си. Питам се: днешните хора борбени ли са, силни ли са, смели ли са? Кой път избират? Страшния (трудния) или лесния? Според мене повечето избират лесния. Всеки гледа лесно, без много усилия и трудности да достигне до върха на своята слава. Може би някой ще каже, че сега времето ни е такова, че сме свободни, не сме под турско робство, както е било по времето на Христо Ботев. Да, така е! Свободни сме, всеки сам избира по кой път да тръгне.
Ако трябва да интерпретираме стихотворението “На прощаване” на Христо Ботев така, че днес да звучи актуално може би ще изглежда така: “Не плачи майко не тъжи, че станах ази наркоман, наркоман майко крадец, че тебе клета оставих да ходиш да се скиташ не мила не драга. Но кълни майко, проклинай тез дилъри, че нас млади залъга…” Звучи тъжно, да, така е! но такъв е днешният път на младите. Искаме и ние да сме велики, известни, ценени, обичани, но когато срещнем трудност по пътя си завиваме в грешната посока - на алкохола, наркотиците, проституцията... А от тези пътища изход няма. Веднъж тръгнал по пътя на наркотиците пътят ти ще стане още по-страшен, но не и славен. Ще погубиш себе си, приятелите си, родителите си. Просто е безсмислено.
За да бъдеш велик човек ти трябват велики дела. За да искаш да постигнеш нещо трябва много да се бориш, дори с цената на много лишения. Страшно е, когато си сам и няма кой да ти подаде ръка по пътя ти към славата. Страшно е, когато не знаеш накъде отиваш и какво те очаква. Страшно е, когато не знаеш дали пак ще се завърнеш... Да, страшно е, но не трябва да се плашим, а смело да вървим по пътя към славата!
Има различни хора: такива, които цял живот тъпчат на едно място и не постигат нищо и такива, които постоянно търсят нови и нови пътища. А когато не стигат пътищата в родната страна отиват в друга и там продължават да се борят и да ходят по страшния път на славата. А ти по кой път вървиш? По лесния нали?
Нека поне за миг се замислим, връщайки се в миналото за Левски и Ботев. Техният път определено е бил страшен, но славен. Борили са се и са останали в сърцата на хората. По страшния път са срещнали и своята смърт. А днес ние от какво умираме? От злоба и алчност!!! А уж сме много борбени? Май не винаги е така? Аз вече избрах по кой път да вървя. Може да е страшен, но се надявам да е славен!

 Славеят на китайския император

Трансформиращ преразказ върху "Славеят на китайския император" от името на китайският император

В Китай идваха пътешественици от цял свят. Всички те се любуваха на града, на палата и на градината, ала за  най-хубаво от всичко смятаха песента на славея. Книгите им стигнаха и до  мен – императора, и именно от аз той разбирах, че в моята  държава има прословут певец- славея, а дори не го познавах. Тогава повиквах първия си съветник, но дори и съветникът не познаваше славея. Заповядвах на съветника си да  намерят славея  при всички обстоятелства. Заедно със съветника търсиха и всички придворни и тогава те намерили едно малко бедно момиченце и то им казало за славея. Една вечер в палата имаше тържество. Стените блестяха от отраженията на златните фенерчета, а по коридорите звънчетата непрестанно звъняха поради тичането на придворните. В средата на голямата зала, където седях аз имаше златна пръчка, върху която стоеше славеят. И изведнъж птичката запя тъй хубаво, че дори в очите ми  блеснаха сълзи. А когато сълзите закапаха по лицето му, славеят запяваше още по-хубаво. Тогава аз, толкова доволен, предложих да подаря на птичката златен пантоф, ала птичката отказа и възклика, че сълзите в очите  ми са най-голямата награда за твореца.
Веднъж в палата пристигна голям пакет с надпис:”Славей”. Вътре в него нямаше поредната книга, ами изкуствен славей, досущ като истинския, но обсипан с брилянти, рубини и сапфири. Щом се навие, той започваше да пее една от песните на истинския славей и да повдига опашката си от злато и сребро. На шията му имаше лента с надпис, който гласеше, че славеят на японския император не струва нищо пред славея на китайския император. Заповядах двата славея да попеят заедно. И те запяха. Ала се получи нещо неприятно, защото истинската птичка си пееше както си знае, а изкуствената- както се върти пружината. Капелмайсторът защити изкуствения славей, защото според него тя пеела каквото й показва той, а истинската не. Тогава се наложи изкуствената птица да пее сама и тя пожъна същия успех, а пък бе и по-красива. След малко аз заповядвах истинският славей да пее, ала него го нямаше. Тогава придворните се смутиха.
Идния неделен ден капелмайсторът получи разрешение да покаже изкуствения славей на народа.
Една вечер, докато аз лежах и слушах песента на изкуствения славей, нещо изсъска и музиката спира. Скочих от леглото и викнах лекар, ала дори и лекарят бе безпомощен. Тогава часовникар, след дълги размишления, обясни, че от сега нататък птичката трябва да се пази много грижливо. И накрая се разбра, че от сега нататък славеят ще може да пее само веднъж годишно.
След пет години аз се оказах на смъртно легло. Лижах тежко болен, бледен и неподвижен. Върху мен стоеше Смъртта. В едната си ръка тя държеше златния меч на императора, в другата-великолепно знаме, а на главата си- златната ми корона. Около Смъртта имаше някакви страни глави- едни грозни и зли, които бяха моите  лоши дела, а други прекрасни и кротки- добрите ми дела. Те постоянно ми напомняха какво ли не. Не исках да слушам техните думи и крещях за музика. Непрестанно отправях молби към изкуствения славей, ала той не беше навит и не пееше. Изведнъж се чу  чудна песен. Това бе истинският славей, който е беше  чул за мен, че съм болен,  и идваше да ми помогне. Славеят продължаваше да пее и призраците ставаха все по-бледи и по-бледи. Дори и Смъртта каза на славейчето да продължава. Ала птичето поиска от Смъртта златния меч, великолепното знаме и златната корона. След всяка песен на славея, Смъртта му даваше меча, знамето и короната. Накрая след песните на птичката за гробището с белите рози, люляка и прясната трева, Смъртта отлитна от стаята като студен бял облак. Аз започва да благодари на славея, като му предложих за награда каквото поиска. Ала творецът отвърна, че той е вече възнаграден и , че за него сълзите  ми са най-голямата награда. Тогава запя отново, а аз се унесох в сладък сън. Когато се събудих, слънцето грее през прозореца. Никой не беше дошъл при мен, само славеят седеше при на прозореца и пееше…

Съчинение разсъждение-Приятелството(КАКВО Е ЗА МЕН ПРИЯТЕЛСТВОТО)

Истинското приятелство е едно от най-хубавите неща,които могат да ни се случат.
Понякога то ни сполетява неочаквано,а друг път е процес на търсене на допирни точки в наш познат.Независимо как сме стигнали до нашия приятел ,с него ние ставаме по-сигурни в себе си и по-лесно преодоляваме и радости и мъки,защото споделеното щастие е двойно,мъката,споделена с приятел намалява и се приема по-лесно.Когато имаме другар до себе си,ние сме щастливи от факта,че някой се е доверил и сближил именно с нас.Приятелството ни извежда от самотата,кара ни да се чувстваме значими,търсени и неповторими.То разнообразява нашето обикновено и еднакво ежедневие!Човек е щастлив,когато прекарва часове наред в споделяне с другия и е още по радостен от факта,че кара и другия да се чувства добре.В приятелството няма принуда,защото ние сами избираме кой да ни бъде приятел и кой не!С него ние не общуваме официално,а свободно,без да се притесняваме от нищо.Много често смятаме повечето ни познати за приятели,но често грешим и разбираме,че не е така. Едва когато това приятелство премине през някакво изпитание, ние можем да разберем дали е истинско,или не.Истинският приятел остава до теб и в радост,и в нещастие и е винаги готов да ти помогне с каквото може,дори и тази подкрепа да се основава на казването на две обикновении думи!
Да имаш приятел е талант,който не всеки носи в себе си и затова хората,които го притежават,се стремят да не го загубят.Затова ние трябва да сме всеотдайни и добронамерени към хората,които сме избрали за наши приятели.Когато я няма тази безкористност към другия и се появят лъжите,лицемерството и лощите мисли,приятелските взаимоотнощения губят своя смисъл и умират.Понякога заличаването на едно приятелство е причинено от липсата на заинтересованост от личността на другия.Загрижени за собственото си благополучие ние забравяме да се интересуваме от радостите и несгодите,които преживяват приятелите ни .Затова трябва да имаме способността да изслущваме човека срещу нас и да можем да съпреживеем заедно с него това,което му се случва.
Приятелството е един от основните фактори,за да бъдеш
истински щастлив.Разбира се и за това щастие има и много други условия,но тогава,когато е споделено с приятелите то е най-пълно,затова никой не би избрал да живее без приятели,макар и да има всички други блага!!

Немили-Недраги Трансформиращ преразказ

Трансформиращ преразказ на 5-та глава от "Немили-Недраги" от името на неутрален разказвач

Две недели минаха. Македонски изчезна нанякъде. Само Бръчков, Хаджият и Попчето останаха, защото Странджата се разболя тежко и легна на легло. Всичко запустя,съдовете останаха немити, хаос цареше в кръчмата тогава. Хаджият отиде да търси пари  назаем от някакъв чорбаджия и повече не го видяха. Попчето дълго време го чака, но след като не се завърна, той тръгна да си търси късмета. Остана само Бръчков при Странджата. Не можа да го остави сам, беше му благодарен, че ги хранеше и подслоняваше в мразовитите зимни дни. Тогава той имаше нужда от неговата подкрепа и присъствие. От ден на ден той добиваше мъртвешки вид. Постоянно кашлеше и не можеше да опита никаква храна. Често му говореше за великите си битки в Стара планина. Сякаш му олекваше от спомените за тях. Странджата знаеше ,че му остава малко време, но го мъчеше това ,че чака смъртта си във Влашко, а не на битките в Стара планина. Вече говореше по-рядко и повече страдаше.

Един ден благодари на Бръчков за това,че остана при него когато има най-голяма нужда от подкрепа. Беше спокоен още,че българин ще му затвори очите. Стисна му ръката. Поиска да му подари нещо за спомен, ала рече че няма нищо. Странджата му каза да отвори малкото ковчеже до него. В една връзка бяха увити меки неща. Разтвори кърпата и що да види? Там бе мемоарът, издаден на 1867 година от революционния комитет и къс от старо знаме. Цял потръпна при вида на този велик документ. Странджата се повдигна от леглото, взе ги от ръцете му и ги целуна. Остави го на Бръчков за спомен. След два дни умря. Затвори му очите, продаде вещите от кръчмата та плати за погребението му. Единствен той го изпрати в последния му път.

Тематичен план на 10. глава от Иван-Вазовата повест "Немили-недраги"

1.      Лют февруарски студ сковава река Дунав, заприличала на естествен мост.

2.      Неподвижен нощен скитник, подобен на замръзнал на поста си войник, стои на северния бряг на реката и гледа към огньовете на караулите от южния бряг.

3.      Македонски тръгва през реката без път, но върви „тихо, равномерно, бодро”.

4.      Среща с първото неочаквано препятствие – черна незамръзнала ивица вода.

5.      Битка за дъска от покрива на крайбрежна колиба. Убийството на упорития влах.

6.      Македонски преминава през опасния импровизирани мост.

7.      През „областта на премеждията, опасностите и ненадейностите”:

a.      Опасността от среща с постовия караул.

b.      Опасността от замръзване.

c.      Опасността от нощната стража около къщата на баба Тонка.

8.      У баба Тонка:

a.      Посрещане. Смисълът на хъшовския отговор „твой син”.

b.      Среща с Левски в скривалището.

c.      Топла гозба за пратеника на браилските хъшове.

текст на тема "Какво е за мен България?"

 България за мен е моята прекрасна родина. Може да не е най-чистата страна на света, но като се разходиш и видиш нейната красива природа , започваш да се гордееш, че си българин. Няма такава държава , която да има всичко: и море, и планини, и равнини, и низини. За мен България е всичко на света. Тя е моята любима страна и само когато отидеш в чужбина разбираш какво е носталгия. Тогава ти става мъчно за България и за близките ти, които живеят в нея. Ако имах вълшебна пръчица, бих направила моята родина по-чисто място   и бих оправила ивота на българите, за да не живеят така бедно. Тогава никой нямаше да си тръгва от България и да ходи да работи в другите държави. Мъчно ми е, че не останаха млади хора да живеят в България. А тя е толкова красива страна. Затова Алеко Константинов е казал думите: "Опознай родината, за да я обикнеш!" и е бил прав. Ако се разходиш из България и видиш красивата й природа ще разбереш, че за мен България е всичко: и родина, и майка, и татковина. Макар и трудно да се живее в нея не бих я напуснала за всчико на света, защото съм родолюбка.

Легенда за Рома

Трансформиращ преразказ от името на Рома

 Когато по големите планини живееха боговете, а по полята и горите щастливи и безгрижни, когато всички деца се раждаха в мир и свободни, на върха н анай-високата планина в един голям и мног окрасив стъклено-кристален замък, откъдето можеше ад ес види всяко земно кътче, живееше цар Баба и царица Дай.

Аз бях техният малък син на име Ром. Имах и три красиви като звездици сестри. Тяхното призвание, отредено от боговете, беше, че при раждане на дете, където и да било по земята, до четиридесетия му ден да го орисат и да предначертаят живота му. По света се раждаха много деца, но момичетата успяваха да отидат при всички. Не им оставаше време да си починат и да ес видят с мен. Аз много им завиждах, защото бяха винаги заедно и все на път, срещаха се с толкова много хора. Чувах толкова много разкази за хората и тайно мечтаех да ес рещна някога с тях. Съдбата ми, отредена от боговете, беше да не се срещам с хората, че ще им донеса нещастие.
След време подготвих таен план за напускане на замъка. В една лятна гореща нощ взех най-бързия кон на баща си и препуснах към земния рай – към хората. Пътувах дълго, минах през много гори и поля, пресякох дори Средиземно море и стигнах величествения град Александрия. Там срещнах много красиво момиче, в което се влюбих и му предложих сърцето си. Любовта ни беше толкова голяма.
Тръгнах аз със своята любима по дългите и прашни  пътища. Вървейки един ден, на пътя намерих една китара. Взех я и засвирих. В звуците `и чувах гласа на майка си, която ни изпращаше добри заклинания да бъдем щастливи, с пророчество хляба си да изкарваме, хубаво да пеем и най-хубавите танци да са наши, най-весели по нрав да бъдем, че всеки дъжд са сълзите на майка ми, но слънцето е нейната усмивка и навсякъде ще бъде с нас.
Посветих песен на своята любима. В нея пея, че пътища направих, за да намеря любимата си, и реки от сълзи. Пея, че търся едно момиче и натежаха очите ми. Красива и малка като цвете в душата си я нося.